[разказ] Moon shield

Такам, ето ви малко мои произведения.
P.S: Мислех да има и 18+ сцена, но все още не ми е дошла муза, за да я напиша xD

Късно през нощта една врата се открехна бавно и безшумно. Луната вече бе започнала поредната си среднощна обиколка, когато Ел най-после се прибра в стаята си. Изглеждаше уморена и жадна за сън. Това бе напълно нормално, след като бе прекарала последната си седмица в учене и тренировки. Крайно време беше да си почине малко. Тя затвори вратата и остави раницата си, след което облече ленената си нощничка и легна в леглото.
Лунната светлина я накара да се отпусне и много скоро момичето заспа. Отвън се чуваха песните на щурците и бухането на сова, която бе излязла на лов. Кръглата като кълбо луна вече бе застанала високо в небето, а звездите блестяха тъй ярко сякаш животът на другите зависеше от това.
Стенният часовник отброи точно един часа през нощта, когато вратата се открехна отново. С безшумни стъпки някой се промъкна в стаята на Ел. Движейки се внимателно, за да не събуди момичето, тайнствената фигура застана в долния край на леглото, гледайки момичето, което спеше дълбоко. Едната й ръка бе извита изящно нагоре, близо до главата й, а другата бе точно на коремът й. Изглежда тя не подозираше ни най-малко, че някой се бе промъкнал в стаята й и я наблюдаваше.
Одеалото на Ел бавно се издигна във въздуха и с меко "туп" падна от леглото. Момичето обаче продължаваше да спи, сякаш нищо не бе в състояние да я събуди. Наистина ли бе толкова изморена, че дори не усети това? Фигурата се приближи още малко и застана в долния край на леглото като погледна спящото момиче. Един лъч лунна светлина се промъкна през прозореца над леглото и го освети. Елеонор леко помръдна. Дясната й ръка, която досега бе вдигната над главата й сега, се спусна безжизнена надолу, а краката й се кръстосаха, обръщайки се леко встрани. Минаха няколко секунди преди фигурата отново да се размърда. Тя леко плъзна коляното си по леглото, след което внимателно подпря ръце от двете страни на краката на момичето, внимавайки да не го събуди, и бавно се качи.
Ел не реагира по никакъв начин. Струята лунна светлина озари тайнствената фигура. Това бе момче с къса черна коса, на което лицето му остана в сянката. То бавно се приближаваше, докато накрая не спря пред лицето й. Погледна я и нежно погали бузата й. Момичето се помръдна, но не се събуди. Бледа следа от усмивка се появи на лицето й. Момчето прокара нежно ръка по тялото й и се спря пред седемте красиви копчета, който придържаха лененото горнище на нощницата. С плавни движения и без почти никакви усилия копчетата паднаха едно след друго, все едно бяха откъснати цветчета, подухнати от свеж ветрец. Последното падна безславно, а ленената блузка се свлече встрани.
Под открилото се голо тяло, момчето бавно прокара пръст от пъпа да шията на Ел, по чието лице се изписа усмивка. Момчето я погледна и също се подсмихна, след което се наведе и целуна вратът й, започвайки да слиза все по-надолу. То се спря на пъпчето й и най-напред нежно го целуна, след което с език започна да обикаля около него. Момичето прехапа долната си устна и се изви в чувство на еуфория. Ръката му се плъзна надолу по бедрото й и с плавно движение смъкна лененото панталонче. След това отново прокарвайки нежно ръцете си, внимателно разтвори краката й. Тя все още не бе отворила очи, но по лицето й грееше усмивка.
Момчето свали черната си риза й я хвърли на пода, след което отново започна да обсипва тялото й с целувки. Стигайки до бюста, Елеонор обхвана с ръцете си нежно вратът му и прокара пръсти през косата му. Той я погледна и плъзгайки се нагоре целуна страстно устните й. Тя не се бореше, напротив, ръцете и силно стиснаха здравите му рамене и се плъзнаха надолу по тялото му.
Какво бе това усещане, която я караше цялата да гори, да се топи под целувките и да се чувства толкова слаба... Ръката й докосна таза му и усети нещо. Бавно прокара пръсти по края и почувства някакъв белег, белег с формата на... Не. Не можеше да е истина.
Момчето се изплъзна изпод ръцете й и отново целуна корема й. Трябваше да погледне, тя...Тя трябваше да разбере дали това наистина бе той.
Очите й бавно се отвориха и видяха полуразсъблеченото момче, което се подсмиха и я погледна право в зелените й очи. Ел се шокира до такава степен, че не можа да помръдне. Всичко в нея крещеше "Това е той!” Момчето се подсмихна и отново я дари с една страстна целувка. Езиците им се преплетоха и тя отново почувства онази изгаряща топлина. В следващия миг, когато отново отвори очи, него вече го нямаше.
Елеонор рязко се изправи и огледа стаята си. Всичко си беше както преди. Тя бе облечена в ленената си нощничка, а бледата лунна светлина слабо огряваше стаята й. Нямаше и следа от това, което се бе случило преди малко. Дали бе сънувала? Не, това бе невъзможно. Беше толкова реално. Елеонор отметна одеалото и стана от леглото. Отново хвърли бърз поглед наоколо и не забеляза нищо различно. Приближи се до врата и я отвори. В коридора нямаше никого. Всъщност какво се случи преди малко. Явно наистина бе сънувала. Леко разочарована, тя се върна обратно и тръгна към леглото, когато нещо се заплете в краката й. Тя погледна надолу и внимателно вдигна черна мъжка блуза.
-Значи не е било сън.-прошепна тя, поглеждайки още веднъж блузата.
В следващия миг тя се втурна към гардероба и извади от там дълга кадифено черна мантия с качулка. Облече я и с блузата в ръка излезе тихо от стаята изчезвайки незнайно накъде в тъмнината. Бледата лунна светлина единствена огряваше пътя й.
С бърза и уверена крачка, момичето вървеше през поляната пред общежитието. Мислите й се въртяха толкова бързо, че тя самата едва успяваше да ги подреди. Нямаше никаква логика в това, което се случи преди малко, абсолютно никаква. Дори бе почти сигурна, че просто е сънувала реален сън, както си мислеше и в началото, но тази мъжка блуза просто нямаше място в стаята й. Дали наистина... След всичко, което й причини, след толкова болка и опити да я отблъсне от себе си... Нима още я обичаше?
Кучешки лай прекъсна мислите й. Беше стигнала до имението. Луната бе все още високо, а звездите грееха ярко. Момичето прошепна няколко кратки и неразбираеми думи и лая затихна. Високата желязна порта се отвори и тя влезе.
От двора се виждаше предната част на замъка. Почти всички прозорци бяха тъмни с изключение на един единствен в северната кула. Значи все пак не спеше като останалите. Това още повече подхрани съмненията й и с няколко бързи крачки достигна дървената врата на замъка. Дали да не почука все пак от учтивост. Като се замисли малко се отказа. Всички по това време на нощта спяха и щеше да е грубо от нейна страна да ги събуди. За това само бутна вратата, която се отвори с изненадваща лекота, и влезе.
Каквото и да си говорим замъкът бе прекрасен. Също като в приказките. До колкото си спомняше преди много време е бил подарен на семейството му поради лични заслуги. Сега обаче бе празен. В него живееше единствено той и прислугата. След смъртта на семейството му това бе единственото, което все още му напомняше за тях. Може би и за това не се бе изнесъл от тук. Но сега не му беше времето за приказки. Дължеше й обяснение, а тя не възнамеряваше да си тръгне преди да го получи.
Ориентирайки се от осветената стая, Елеонор тръгна по стълбите към северната кула. Още в началото обаче преди кракът й да стъпи на първото стъпало, зад нея се разнесе шум. Момичето се обърна инстинктивно виждайки пред себе си възрастен мъж с леко разрошена коса.
- Г-це Дарагон. Какво правите тук по това време на нощта? Господарят спи. Нали не смятате да го будите.
- Не се тревожете. Убедена съм, че е буден. Видях прозореца на библиотеката да свети.
- Не мисля - отвърна икономът. – Сигурен съм, че господина си легна.
- И все пак бих искала да се убедя лично.
- Щом настоявате. Елате, ще ви заведа до библиотеката, но пак ви повтарям, че го видях да си ляга.
Ел прие поканата и последва стареца по стълбите нагоре. През целия път той мълчеше. И въпреки че по-рано настояваше, че господарят му си спи, тя все още не вярваше. Черната риза, скрита под мантията й, не бе плод на въображението й. Именно тя я доведе тук, убеждавайки я, че не сънува. Кулата не бе особено висока, за това и стигнаха бързо до въпросната стая.
За всеки случай иконома почука на вратата, след което я отвори. Вътре бе тъмно и нямаше никого. Елеонор се стъписа. Нима всичко наистина беше илюзия, реален сън. А ризата? Тя бе истинска. Как тогава се бе озовала там? Въпрос без отговор.
Стареца погледа момичето, което все още гледаше невярващо в празната и тъмна стая.
- Казах ви. Сега, ако обичате моля да си вървите.
- Да, разбира се.
Мислите й отново препуснаха. Нямаше го. Наистина спеше и най-вероятно не бе идвал в стаята й. Това означаваше... О, не. Това все пак потвърждаваше думите му. Може би всичко това се дължеше на слабата надежда в нея, че това, което й бе казал в градината беше лъжа. Въпреки че тя не вярваше в това и почти бе сигурна в противоположното на думите му.
Неусетно стигнаха врата, икономът я отвори и момичето излезе навън в нощта. Беше тихо, подухваше слаб ветрец, който сякаш я погали. След себе си чу как вратата се затвори. Тръгна бавно по пътеката към голямата желязна порта. По средата обаче сетивата й се изостриха, нещо я подтикваше да се обърне. Естествено не можа да устои на любопитството, зародило се в нея и погледна през рамо.
Това, което видя я накара да спре, да се завърти и да побегне отново към вратата на замъка. Нима бе толкова глупава. Как не бе забелязала по-рано. Внимателно открехна вратата и се огледа. Старецът го нямаше. Отново беше пусто. С бърза крачка, почти приличаща на бягане, момичето тръгна по северната стълба, която водеше до спалните помещения. Накрая се спря пред една от многото врати в северния край на замъка. Леко открехна вратата и влезе.
Момчето бе легнало в леглото си и привидно спеше. Ел се приближи и го погледна по от близо. От него можеше да се очаква всичко, за това и нищо чудно сега да се преструваше. Тя се загледа в гърдите му, които бавно и спокойно се повдигаха и сваляха в равномерен ритъм. Явно наистина спеше. Елеонор се приближи и прокара пръст от вътрешната част на ръката му. Кожата му настръхна, но друга реакция нямаше. Това означаваше, че не спи дълбоко и чувстваше всичко.
Протегна ръката си и погали бузата му, след което се заигра и с буйната му черна коса. Как й се искаше... Не, не биваше. Изкушението беше голямо, но все пак... Извади изпод мантията си черната блуза и я остави на леглото му. Отново се приближи и го погледна. Изглеждаше дълбоко заспал, макар и да знаеше, че не бе така. Отново в нея се надигна това желание. Какво, пък. Нали спеше. Едва ли щеше да усети...нещо.
Тя бавно се наведе към него. Мирисът на мократа му коса, тялото му всичко това я привличаше неописуемо много. Прокара бавно ръка по гърдите и корема му. Докосна вратът му, наведе се още малко и устните им се сляха. По цялото й тяло премина гореща вълна. Една кратка целувка за сбогом и си тръгва или поне така си мислеше.
Една ръка обхвана кръста й, а друга врата. Усещайки това, момичето се опита да се отскубне, но хватката бе силна. Момчето я придърпа още малко до тялото си и на свой ред я целуна. Първоначално Ел се опита да се измъкне, но много бързо се отказа от това си намерение. Езиците им се преплетоха. Елеонор премаля. Чувстваше се едновременно объркана, но и щастлива. Цялото й тяло гореше и го усещаше толкова истински тук, до нея. Къде бе сега омразата му? Нима вече я нямаше.
С ловко движение тя вече бе в леглото му, а той бе над нея. Продължаваше да я обсипва с целувки, нежни, каращи я да се разтопи. Тя обви ръце около врата му.
- Тристан - промълви момичето.
Момчето я погледна. Очите му й влияеха дори повече, отколкото това, което правеше в момента. Тъмносините му нежни и дълбоки като бездънно море очи я гледаха с любопитство и не скрито желание.
- Какво правеше в стаята ми?
- Исках да те видя. Много си сладка, когато спиш – отвърна той с кадифено мек глас.
- Нали ме мразеше. За какво е всичко това?
- Нима не виждаш? Просто не устоях на изкушението, както и ти сега. А и вече достатъчно те нараних. Не искам да те лъжа повече – той направи кратка пауза, след което се наведе и прошепна на ухото й - Обичам те.
Думите му я изненадаха. Винаги го бе знаела, но все пак не бе очаквала да каже точно това сега. Нежния му поглед продължаваше да я разтапя. Очите му бяха искрени.
- Няма ли да попиташ за какво бе всичко това?
Тя поклати отрицателно глава.
- Не ме интересува. Но искам да знам друго – Тристан продължаваше да я гледа, но лицето му бе трудно за разгадаване. – Как успя да изчезнеш толкова бързо от стаята ми?
- Много лесно – подсмихна се той. – Просто не усети как докоснах една точка от тялото ти и ти заспа. Останалото бе лесно.
- А ризата?
- Какво за нея?
- Предполагам си имал достатъчно време да си я вземеш, но не си.
Момчето се усмихна, а в очите му заиграха пламъчета. Ясно беше, че я е оставил нарочно.
- Искал си да дойда, нали? За това бе всичко. Защо просто не дойде при мен да ми кажеш истината?
- Нима би ме изслушала. След това, което ти причиних – Тристан я погледна в очите. - Нима би ме целунала и успокоила, че всичко е наред, че ми прощаваш. Нима би реагирала... така.
Той се наведе и целуна врата й, след което продължи надолу. Разкопча три копчета от горнището й с лекота и продължи да я целува. Ел изтръпна. По тялото й се разля гореща топлина. Вече дори не можеше да мисли. Цялото й същество гореше. Винаги го бе обичала. Чувствата й никога не се бяха променили към него, никога. Това, което се случваше сега, все едно бе някакъв сън. Тя затвори очи надявайки се, ако е така, да не се събуди скоро.
Тристан я погледна и спря. Желаеше я. От много време я наблюдаваше и все повече се убеждаваше, че само един човек бе важен за него. Съжаляваше за стореното. Отблъснал я бе, за да не пострада, за да не стане мишена на брат му. Ако нещо й се случеше по негова вина, никога не би си го простил. Но да странеше от нея се оказа доста по-трудно, отколкото си мислеше. Погледът й го изгаряше от вътре, ароматът й събуждаше в него такива чувства, че му бе трудно да се контролира.
Момчето положи глава на гърдите й, прегръщайки я същевременно през кръста. Елеонор отвори очи и го погледна. Не сънуваше, той наистина бе тук. Сърцето й биеше учестено. Прокара ръце през косата му и също го прегърна. Двамата стояха така известно време без никой да продума. Луната грееше ярко в небето.
- Тристан...
- Какво?
- Нали каза, че не искаш да ме лъжеш повече. За какво беше всичко това?
- Казах ти вече. Не мога да остана безразличен в твое присъствие. Не разбираш ли, че ме побъркваш? Лицето ти, устните, очите, парфюма ти... Всичко това, в комбинация с чувствата ми е просто самоубийство.
- Нямам в предвид това.
- А какво имаше в предвид?
- Защо изведнъж ме намрази така? Къде сбърках?
Момчето стана и седна на ръба на леглото с гръб към нея. Чудеше се дали да каже истината. Усети как Ел седна и го гледа в очакване.
- Не мога да ти кажа – промълви едва през шепот той.
- Но нали...
- Просто не мога. Ако узнаеш тайната, която крия в себе си... Не би ми простила, аз самия не бих си простил.
- Моля те... Аз... Искам да знам, колкото и ужасно да е всичко. Неизвестността ме побърква. Моля те.
-Не мога.
-Тогава не виждам какво правя тук. И защо изобщо си правя труда.
Момичето скочи от леглото с учудваща бързина и се стрелна към вратата. Точно преди да докосне дръжката, Тристан я хвана за ръката, в опит да я спре.
- Недей. Не си тръгвай.
- Ще ми кажеш ли всичко?
Той се наведе, хвана лицето й в ръцете си и я целуна. По очите й избиха сълзи. Момичето се отскубна, отвори вратата със замах и изтича в коридора, оставяйки Тристан пред бвано затварящата се врата.